Макар самите тийнейджъри да се чувстват пораснали, техните родителите продължават да ги третират все още като малки деца. Родителите пък казват, че искат да се отнасят към тийнейджърите си като с възрастни, но как да стане това, когато самите тийнейджъри се държат все още като хлапета! Звучи ли ви като нещо като Параграф-22 на опита за комуникация между тийнеджърите и по-възрастните?

Младежите се оплакват, че родителите им са или твърде контролиращи или пък изглежда, че изобщо не им пука. Иън Грант, който пише статии по темата, и ръководи организация, която обучава родителите на „трудни” деца казва по този въпрос: „Имаме сбъркани деца, възпитавани от сбъркани родители, които също са били възпитани от други сбъркани родители, и това се повтаря отново и отново.”

Тийнейджърите казват, че често ги обвиняват в неуважение, но и те самите също искат да получават уважение. Интересното е, че те твърдят, че самите възрастни не ги уважават, но в замяна очакват те да показват уважение към възрастните по една единствена причина – възрастта.

Изглежда че наистина „времената” са се променили и младите ни хора вече не са съгласни, че трябва да се показват „уважение” към някого, само защото е по-възрастен. Те казват, че ако по-възрастните са по-мили към тях, то и те самите те ще бъдат такива. Запитани какво означава „да се отнасяш към някого с уважение”, те не били съвсем сигурни, но казали, че това означава да сме по-добри един към друг, да сме мили и да се съобразяваме с другите, да чуваме какво ни казват и да взимаме предвид тяхното мнение.”

• “Здравейте! Нашият проблем в общи линии се състои в това: преди около месец, племенницата (15г.) ни започна да излиза с момче за което по-късно разбрахме, че се друса доста често и е пласьор. От както поддържат връзка племенницата ни си промени отношението към нас, към родителите си, стана нагла, арогантна, започна да излиза късно вечер и да се прибира в малките часове въпреки нашите забрани. От една майка на наркоман разбрах, че промяната в поведението е първия признак по който може да разбереш че определен човек се друса. Говорили сме многократно по тази тема и тя ни уверява, че не е опитвала дрога, но ние не и вярваме. Опитваме се по всякакъв начин да я отделим от въпросното момче, но тя е непреклонна. Какво да правим, как да постъпим… как да ги разделим… как да разберем дали е пробвала наркотични вещества? Благодаря Ви предварително за съветите!” Споделена история от Наркотици и алкохол: Как да ги разделим?

Всъщност най-доброто, което можем да направим, е да дадем честна и обективна информация, въз основа на която той или тя да градят бъдещите си решения и колкото по-рано започнат да го правят, толкова по-добре за тях. Дори и ако сега можем да решаваме вместо тях, това време скоро ще свърши и те ще трябва сами да отговарят за действията си пред себе си и пред обществото.

• „Напротив, наистина трябва сама да се осъзнае. Аз също ходех с такъв човек с разликата, че той не може да се нарече баш наркоман, разтикваше трева, от време на време смъркаше, аз само трева съм опитвала и нищо друго. И моите роделите не го харесваха и постоянно ми забраняваха, това общо взето мен ме подтикваше да съм с него още повече … И да ти кажа покрай него се запознах с много наркомани, които са наистина наркомани, херц, амфет и разните му другите лайна. Това ме отврати и никога не съм посягала към такива неща. Тревата си я пуша, макар и рядко. Не смятам, че тя може да те подтикне към наркомания. И да за тестовете е добра идея. Колкото до момчето всичко с времето си. Все пак е на 15 няма да се жени за него ” Коментар към споделена история от Наркотици и алкохол: Как да ги разделим?

Какво да кажем:

Не задавайте въпроси, които подтикват към лъжа. И за вас, и за детето е по-добре ако някои въпроси („Днес пуши ли трева?„, „Пробвал ли си еди-какво си?„) останат без отговор, вместо да Ви лъже в очите. Повярвайте, ще минат години и ще си спомняте с насмешка за тези проблеми и тогава ще си говорите откровено.

Практиката сочи, че далеч не всички случаи на опитване, употреба или дори на редовна употреба прерастват в зависимост, вредна или проблемна употреба. Особено вярно е това, когато се отнасяме до конопа (марихуаната) – повечето от опиталите го не са продължили да го ползват, а и дори тези, които са го приемали редовно, най-често с времето престават; да не говорим, че мнозинството от тях никога не преминават към по-опасни вещества. В този ред на мисли, от факта, че някой е опитал нещо забранено или дори го е ползвал известно време, не следва задължително, че ще можем да го заклеймим като „наркоман“ и да търсим решение на несъществуващ проблем. Нещо повече, несправедливите обвинения могат да накарат тийнейджъра наистина да повярва че е „много зле“, че „за нищо не става“ и т.н., а това вече наистина е опасно.

И какво е най-добре да не правим: Не заплашвайте: вместо „ако ти (не) направиш еди-какво си… аз ще…„, пробвайте с „ако ти правиш еди-какво си… има риск да си причиниш еди какво-си„ Не заповядвайте и не забранявайте: „Обещай ми, че вече…„, „Забранявам ти да…“ – това просто не работи;

Не се стремете да наложите своята позиция на всяка цена: вместо „Ще правиш каквото ти кажа!„, пробвайте с „Само ти можеш да решиш за своето … (здраве/образование/бъдеще)„

Не бъдете лицемер: „аз мога да … (пия / пуша), защото съм голям, но ти не можеш, защото животът е пред теб“ е аргумент, който просто не работи при тийнейджърите. Пробвайте така: „От днес започваме да живеем здравословно – аз спирам алкохола, а ти – пушенето, става ли?“

Не се изказвайте по теми, за които нямате достатъчно информация и не слагайте „етикети“ и „диагнози“.

„По неофициални данни всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие,“ казва Иванка Христова, зам-министър на труда и социалната политика. „Всекидневното домашно насилие накърнява и потъпква основните човешки права на жертвата и дава негативно отражение на развитието на психиката на децата.”

Жертви на насилие в семейната двойка могат да бъдат както мъжете, така и жените. По-често над жените е извършвано физическо насилие, което понякога довежда до средно и дори тежко телесно увреждане, като телесни изгаряния, счупени крайници, челюсти и зъби, спукани черепи, тъпанчета, ребра и др. И макар, че в момента у нас действа закон, който третира проблемите на домашното насилие, този закон се задейства, само ако жертвата пожелае. Да биеш партньора си е престъпление – според Закона за защита срещу домашното насилие, обнародван в Държавен вестник бр. 27 от 29 Март 2005 г. Защита по този закон може да търси всяко лице, пострадало от домашно насилие, извършено от: съпруг или бивш съпруг; партньор, с когото живеят на съпружески начала; партньор, от когото има дете и др.

Как най-добре можем да помогнем, ако сме в положението да изслушваме някой – мъж или жена или дете – който е жертва на насилие и искаме да им помогнем. Според Яна Кацарова, бакалавър по психология и магистър по клинична социална работа— aспирант на Нов български университет към Департамент «Български институт за отношения между хората» и хоноруван преподавател на НБУ – трябва преди всичко да бъдем разбиращи, което значи да изслушваме и да не осъждаме жертвата. Трябва да й покажем, че сме на нейна страна.

„Трябва да имаме търпението и куража да дадем на жертвата сили и време да вземе собствените си решения, без да я съветваме да се върне при партньора си или да се опитва да оправи отношенията си с него.” А и не трябва в никакъв случай да притискаме някой да взима бързи решения, когато е уплашен. „Самият факт, обаче, че се опитва да търси помощ и съдействие, е окуражителен. Всеки път, когато тя полага усилие в тази посока, става по-уверена в взимането на по-смели решения,” отбелязва Яна Кацарова. Във всички случаи трябва да уважим потребността й да запазим казаното от нея в тайна, ако тя ни помоли за това, и в същото време да й помогнем да потърси помощ, когато и където тя се чувства уверена да я потърси.

На територията на гр. София се намира Центърът на Фондация „Асоциация Анимус“, който е създаден да помага на жертви на насилие. На денонощна Гореща телефонна линия 02/ 981-76-86 всеки може да получи информация за сходни организации на територията на страната, както и да бъде консултиран за съответен проблем. Проучете какви организации са на разположение в града или в региона. Разкажете й за тях. Ако жертвата има деца, информирайте се дали организациите могат да се погрижат и за тях. В центъра за възстановяване на жени, юноши и деца, пострадали от домашно и сексуално насилие, както и на оцелели от трафик, се приютяват жени, избягали с децата си от съпруг насилник. Центърът предлага на жертвите специална дългосрочна психотерапевтична програма, програма за намиране на работа и социална програма.

Според Мария Чомарова, съпредседател на Фондация „Асоциация Анимус”:

„Особено важни и ефективни са двете му денонощни програми за спешна помощ: горещата телефонна линия и кризисно звено за спешно консултиране, включително и временно настаняване на жертвите в специален приемен дом непосредствено след преживяно насилие.”

Какво да кажем: Трябва да я поздравим за това, че е намерила сили и смелост да говори. Защото това показва, че тя усеща семейството си като вредно и неподходящо, както за нейното психично здраве, така и за нормалното израстване на децата й. Фактът, че тя споделя, означава, че извървява първите крачки за осигуряване на по-добър живот за нея и за децата й.

Изразявайте ясни и кратки послания, като например:

• „Няма оправдание за човек, който посяга на някой, няма по-грозна картинка от тази да видиш баща си да посяга на майка ти, няма по-голяма травма за едно дете …” Коментар към споделена история от Семейство: Как да постъпя след шамара?

Насилието никога не е приемливо. Никога няма основателно извинение за насилието. Сигурността на жената и тази на децата са от приоритетно значение.

• „Всеки път когато се скараме той обещаваше, че ще се промени. И всеки следващ път същата история, само че ставаше все по-зле и по-зле. Докато един ден имах толкова сериозни проблеми заради неговата ревност (и заради други негови пороци), че живота и семейството ми бяха застрашени.” Коментар към споделена история от Тинейджърски: Ревността му е УЖАСНА и проваля връзката ни

Жертвата няма да успее да промени нито насилника, нито неговото поведение. Извиненията и големите обещания няма да прекратят насилието. Жертвата не е сама с проблема си и не е луда.

• „Той е все недоволен когато отиван на работа постоянно ми взима телефоните и виси при мен на работа. Всичко това е адски неудобно, не само за мен, но и за околните. До преди няколко месеца всичко беше долу – горе в релси, до момента в който той почна да ме нагрубява и посяга. Всичко излизаше извън контрол все повече със всеки изминал ден.” Споделена история от Любов и изневяра: Мразя го!!!

Всъщност насилието не е загуба на контрол. Това е поведение, с което си служат хора, за да контролират другите.

И какво е най-добре да не правим: Не й казвайте, че „Ако търпи да я бият сама си е виновна.”

“Това е една много дразнеща стигма, нагласа на обществото, заради която много хора страдат излишно и несправедливо, казва Яна Кацарова. „Всеки може да предизвика друг човек да се ядоса. Но няма нещо, което човек може да направи, за да заслужи такова поведение спрямо себе си”.

• „Какво значи: „Сама си е виновна?“ Четох някъде, че най-големите убийци също смятат жертвите си за виновни. Брей, че възпитание, брей, че ценностна система. Като майката на мъжът ми, щом не слушам да ям бой. Само където не понасям изверги, които са все невинни.” Коментар към споделена история от Семейство: Как да постъпя след шамара?

Освен това, според психолога, възпитанието на деца с шамари също не работи, понеже: “Тази техника на възпитание не позволява на детето да се научи да владее агресията си, да я контролира. Напротив – твърди Кацарова – насилието продължава да се развива трансгенерационно.”

Жертвата не е причина за насилието. Отговорност за това носи единствено партньора. Насилието носи травматични последствия за децата. „Съвременните изследвания показват, подчертава Яна Кацарова, че емоционалното насилие е много по-увреждащо личността, отколкото физическото насилие. И се оказва, че това е много по-страшно за детето, защото преживявайки се по такъв начин, то изпитва емоции, които много често го доближават до усещане за смърт и несъществувание. Човек с такава структура на личността е много по-увреден, отколкото ако е жертва на физическо насилие.”

Затова, според д-р Бон­чо Бо­нев, нев­ро­лог и пси­хо­те­ра­певт и иг­ло­те­ра­певт, ле­кар, с дъл­го­го­ди­шен опит – „Важно е за пострадалия да се грижат близки хора. Kогато имаме болен близък, в никакъв случай не трябва да го изолирамe, в смисъл да го оставим просто да си стои сам.”

След прекаран инсулт например, дори и при най-груби нарушения на говора, при болния се запазват не само логичното мислене и адекватната реакция към околните, но и творческите му способности. „Роднините и близките на болния трябва да знаят, че интелектът по принцип не страда, независимо че говорът е силно нарушен.”, казва д-р Бонев. Те трябва колкото се може повече да разговарят с него. Дори обсъждането на обичайните битови ситуации може в значителна степен да спомогне за възстановяване на говора при болния. Каквото и да обсъждате в семейството с останалите членове, вашият близък ще бъде доволен да го чува и това ще помогне за възстановяването му.

Какво да кажем: „Разговаряйте с него, утешавайте го, споделяйте неговите преживявания, отвличайте го от мисли за болестта му,” съветва д-р Бонев. Най-доброто, което можем да направим за болния е най-вече да проявяваме голямо търпения и вяра. Трябва да се споделяме тази своя вяра и с болния си роднина.

И какво е най-добре да не правим:

Най вече не трябва да се отнасяме към него като към неразумно дете! Има и неща, които не трябва да казваме пред него, например да обсъждаме говорните затруднения, на възстановяващия се от инсулт. „Напротив, хвалете го за всеки негов напредък и всяко негово подобрение.”